"Столетие мое" от Мишел Лоранс

Постановка – Владимир Петков
Сценография – Петър Митев
Костюми – Анна Пелтекова
Музика – Мартин Каров
Пластика – Татяна Соколова

УЧАСТВАТ: Стоянка Мутафова, Йорданка Стефанова, Росица Александрова, Полин Лалова, Тодор Беров 

Постановката не е сложна като сюжет. Подобно на грамофона в нея, сега и ние ще разплетем заключителното действие. Гледането на една от най-големите български актриси създава впечатлението за това, сякаш пиесата е правена за нея, за да представи нейния живот. Но не в пикантните му части, а в неговата лудст и незачитане на отлитащите години.

От друга страна обаче, да бъдат събрани заедно и показани на сцената четири поколения жени, живеещи заедно, макар и за малко, идва в повечко на един мъж. Също и манталитета на героините - всеки съответстващ на определено историческо няколколетие, е създаден и представен по неприятен начин - чисто прагматичен, наивен и не-духовен.

В центъра на исторята е заложен неразкритият живот на най-възрастната от жените (прабабата, нашата главна героиня), която е успяла да се наживее (или може би все още не е) и да задуши животите на поколенията си. Никое, от които не изглежда способно да води нейния начин на живот. 

Градивното в цялата тази работа идва в момента, когато тя споделя тайната на славния си живот, който е водила вече сто години. Това е тайната на непрестанното желание да се движиш напред, да набелязваш цели и да ги постигаш.

Деградивното е цената, която следва да се плати за такова желание. А именно, това е използването на хората (дори на дъщерята!) като средства за постигане на целите, отчуждението от тях и от самия себе си и заблудата, че този повърхностен начин на живот може да направи някой човек истински щастлив.