"Никога не го прави с адвокат" (Сентрал парк уест)

От Уди Алън

Превод - Татяна Иванова

Постановка – Бойко Илиев
Сценография – Нина Пашова
Хореография - Светлин Ивелинов

УЧАСТВАТ: Ана Вълчанова, Стефан Щерев - Чечо, Нона Йотова, Пламен Сираков, Силвана 

Пишимарова

Така, Уди Алън си го знаем. След като изгледах постановката ми стана ясно защо актьорите от  филмите му играят понякога странно - това се обясни, след като установи присъствието на  театралния елемент във филмите му. Но не те са главната тема тук. 

Добре позната ни е и тематиката, която го интересува. Още един колега философ, загледал се в личните взаймоотношения между хората, екзистенциалните турболенции, които те преживяват поради емоционални обвързаности или напредналата възрастова граница, всичко това, стоящо пред вечните теми за любовта и смъртта.

Е, до тук всичко е много хубаво. Но, когато побългарим подобен сюжет е много важно да внимаваме да не го вулгаризираме и, както се разбра наскоро от навлезлия в българския театър термин, да не го чалгазираме. За жалост чалгазирането се случи. Няма как образите на Уди Алън да бъдат представени от манталитета на българските актьори, освен ако те не положат специални усилия и не се откъснат напълно от средата на българската улица. Още по-лошо става, когато проличи липсата на достатъчно репетиции и излезе на яве факта, че само главната актриса си е научила репликите както трябва.

Поради намекнатото, оценката ми е по-скоро отрицателна. Ако целта е чрез подобно отношение към театралното изкуство да се достигне обема на пълната зала със зрители, то и това някак не се получи. Уж лека и разтоварваща, тази постановка се оказа затормозяваща и семпла. Може подобна критика да е сурова и груба, но единствената й цел, бива ръководена от бляна по една културна държаваа, в която всичко да бъде на високо ниво. (Не върви играта на сервитьорите в близкото заведение да бъде по-искрена и неподправена от играта на актьорите, в който и да е театър.)

"Мъртви души" от Михаил Булгаков

По Н. В. Гогол

Сценична версия и режисура - Тея Сугарева
Сценография и костюми - Каролина Далкалъчева и Радостина Тодорова
Музикално оформление - Георги Стрезов

УЧАСТВАТ: Йордан Ръсин, Христо Ушев, Деян Цвятков, Стефан Димитров, Никола Парашкевов, Деница Петкова, Йонко Димитров, Антон Григоров, Борислава Стратиева, Мариана Бонева, Божидар Матанов

Два основни, успоредни паралела, които светят ярко, подобно на името на техния сънародник Достоевски. Успоредни прави, които се пресичат. Времена и нрави, характерни най-вече, но и не само, за представителите на руската проза. Представени заедно с  творчеството на Гогол и Булгаков - три в едно, една очаквано добра комбинация.

Постановката разказва за хората. За богатите, за порочните, алчните и добрите, които също понякога се изкушават. В нея е очертан най-ярко, образът на нетърпеливостта, разочарованието и опита да се достигне щастието по пряк път. Едно своеобразно бягство от собствената участ и научаването на уроците на съдбата и предубедеността.

През главния герой в постановката ни се представя опита за завоюване на собственото щастие, чрез надхитряването на хитрите и на системата, в която съжителстват всички те. На фона на това дребнаво и немирно преследване на бездушното богатство протича живота на твореца, писателя и мислителя. Той не иска от живота, скромен е - желае единствено панталони. Но е роден да дари живота с пъстрота и да го извиси до висините, от които иронично да гледа към всички дребни опити за надхитряване на индивидуалната участ.

Постановката е интересна. Прави туристическа обиколка в нищетата на алчната и ненаситна душа и мизерията, в която се създава светлината, осветяваща поколения напред интелектуалци. Образите, които са туристическите дестинации за моментно пребиваване са ярки и много силно очертават характерни черти на човешката душевност. Чрез тях и доброто им представяне от страна на актьорите, зрителя успява да се абстрахира от мрачната обстановка, която представена от иновативния паралел, заслужаващ вниманието на всяка пълна зала.

"Столетие мое" от Мишел Лоранс

Постановка – Владимир Петков
Сценография – Петър Митев
Костюми – Анна Пелтекова
Музика – Мартин Каров
Пластика – Татяна Соколова

УЧАСТВАТ: Стоянка Мутафова, Йорданка Стефанова, Росица Александрова, Полин Лалова, Тодор Беров 

Постановката не е сложна като сюжет. Подобно на грамофона в нея, сега и ние ще разплетем заключителното действие. Гледането на една от най-големите български актриси създава впечатлението за това, сякаш пиесата е правена за нея, за да представи нейния живот. Но не в пикантните му части, а в неговата лудст и незачитане на отлитащите години.

От друга страна обаче, да бъдат събрани заедно и показани на сцената четири поколения жени, живеещи заедно, макар и за малко, идва в повечко на един мъж. Също и манталитета на героините - всеки съответстващ на определено историческо няколколетие, е създаден и представен по неприятен начин - чисто прагматичен, наивен и не-духовен.

В центъра на исторята е заложен неразкритият живот на най-възрастната от жените (прабабата, нашата главна героиня), която е успяла да се наживее (или може би все още не е) и да задуши животите на поколенията си. Никое, от които не изглежда способно да води нейния начин на живот. 

Градивното в цялата тази работа идва в момента, когато тя споделя тайната на славния си живот, който е водила вече сто години. Това е тайната на непрестанното желание да се движиш напред, да набелязваш цели и да ги постигаш.

Деградивното е цената, която следва да се плати за такова желание. А именно, това е използването на хората (дори на дъщерята!) като средства за постигане на целите, отчуждението от тях и от самия себе си и заблудата, че този повърхностен начин на живот може да направи някой човек истински щастлив.